Първа среща

=^.1.^= 

Тишина. Ая спеше.Слънцето изгряваше, когато се чу дрезгаво:

- Мяу! 

Ая отвори очи и се огледа без да мърда. Нищо не видя, но усещаше, че не е сама в стаята. Опита да се надигне и нещо я оскуба. Опипа си главата и усети нещо топло, свряно отгоре като шапка. Топла пухкава шапка... с опашка. И тогава се сети - това беше котето. Ама не просто котето, а КотеТо. Онова, специалното, което намираше доброто й поведение, когато се случеше да го загуби. Онова, което правеше пакости дори повече от нея. Онова, с което измисляха невероятни приключения. Това беше онова, нейното си коте. Не защото нямаше котки по света, а защото нямаше друга такава Ая.

Тя го намери съвсем случайно или по-точно то я намери един злополучен ден, в който тя пак си беше загубила доброто възпитание. Майка й я прати да го търси, а Ая вместо да го намери взе, че се загуби и тя. И понеже се случи докато си играеше най-вероятно нямаше да забележи, че се е загубила ако не беше То.

Ходеше си тя по улицата, отдавна забравила какво търси и си броеше кофите. Ама не всяка кофа можеше да бъде преброена, а само онези зелените, които тя броеше. Кофа 35; Кофа 36; Коте 37; Кофа 38.... Аааааааа чакайте малко! Какво е това махащо с лапата коте и защо й се хили?

-Уф!... Докъде бях стигнала???

- Кофа 36, улица Трепетлика и си търсиш възпитанието - изрецитира котето без дори да се замисли.

- А!? - сепна се Ая - Ти откъде знаеш?

- Кое по-точно? - попита котето

- Ми..... всичко например?

- Добре. Аз съм Котето на Ая....

- Ая??? 'Ая' като мен или 'Ая като някоя друга Ая?

- Котето на Ая, като твоето коте.

- А как така аз си имам коте?

- Грешиш - изхъска Котето малко ядосано - Ти си нямаш коте! Аз си имам Ая!

- А защо си имаш Ая?

- Защото аз съм Котето, което намира възпитанието на Ая, когато тя си го загуби. После бързо гледам да й го върна преди тя да се е забъркала в по-голяма каша.

- Разбрах?... - каза Ая

- Мен ли питаш дали си разбрала? М'чи аз откъде да знам? В крайна сметка съм само едно коте.

- Докъде бяхме стигнали? - попита момиченцето

- Ти до Кофа 37, а аз до теб. Ето ти възпитанието. Чао Мяу!

- Чакай! Спри! Имам да те питам толкова много неща....

- Няма време. Майка ти скоро ще започне да те търси и ако бързо не се прибереш ще ти се карат Двойно.

- А защо не дойдеш с мен? - попита Ая

- С теб ли? Къде?

- Е как къде!? У нас.

- Защо? 

Детето замлъкна за кратко и отвърна припряно:

- За да можеш да ми носиш възпитанието Веднага щом го изгубя. Хем ти не трябва да ме търсиш, хем на мен ще ми се карат по-малко.

- Звучи разумно.... - Котето се замисли. - А ти мляко имаш ли?

- Да. Имам и мляко и корнфейс.

- А не, корнфлейкса си го запази за теб.

- Имам и сипка-сипка - побърза да добави Ая. 

Тя наистина много искаше Котето да дойде с нея. Не защото то и носеше възпитанието, а защото много искаше да си има другарче, което да чувства нейната стая като своя. 

Котето още мълчеше и Ая започна да се притеснява, че ще й откаже, когато изведнъж чу:

- Добре. - и Котето тръгна.

Тя леко подтичваше и подскачаше, и подсвиркваше от радост докато се прибираха. Вече си представяше как ще си играят заедно и щеше да бъде страхотно.

Тъкмо щяха да влязат, когато Ая изведнъж замлъкна замръзвайки на място.

- Какво стана? - попита Котето.

Тя започна да хъмка и мрънка: 

- Мама... как ще й кажа за теб? Ами ако каже, че не може да останеш? Ако те изгони?... - Ая беше готова да заплаче. Изведнъж всичките й мечти се разбиха на пух и прах.

- Спокойно - каза Котето - тя вече знае за мен.

- Откъде може да знае за теб?!

- Забравяш, че една майка знае всичко.

- И?

- Ми нищо. Хайде да влизаме, че ни чака. Даже сигурно ще ти каже да ми сипеш мляко, защото ако аз оставам ти ще трябва да се грижиш за мен.

- С удоволствие - засмя се Ая и отвори вратата.

После всичко стана горе-долу както каза Котето. Само дето мама им се скара, че оставят кални следи по пода.