Кое е първото - фиксът или бъгът?
Замислих се за качеството на кода и за това как винаги обвиняват QAте, че вдигат много шум за нищо. От определен ъгъл това може би не е напълно погрешно тъй като кода, който се тества нищо не струва. Така погледнато наистина шумът се вдига за едно нищо и никакво нищо. Ако продължа процесът на замисляне това нищо ще се 'фиксне' с друго нищо, което ще отговори напълно на критериите за бъг. Защо тогава не оставим частично работещото нищо, вместо да увеличим коефициента на вредно действие на фикса, реализирайки напълно функциониращ бъг?
След това започва един спор дали всъщност бъгът е бъг или това е един усавършенстван фикс, предоставяйки на потребителя неподозирани и ненужни функционалности. На което пак може би може да се погледне позитивно, защото кой ще отрече вредата на рутината? Друго си е както си работиш изведнъж всичко да спре да работи - действа освежаващо осъзнаването на факта, че май си забравил да запазиш промените, които си правил последните 4 часа. Колко нови идеи може да внесе в трудовият процес индивидуалната формулировка на дадена фунционалност, която програмата може да ти предложи? Неподозираните възможности на изкуственият интелект създаден в процесът на 'съвместното разбирателство' между QA и Dev са безкрайно много. Малко хора са наясно какво количество нерви са нужни за вкарването на програма и Dev в правия път. Нищо чудно, че при постъпване на работа се изисква свидетелство от психодиспансерът и за съдимост. Представете си след тежка нощ, изпълнена с кошмарно очакване на сутрешният фикс, след като си се борил за оцеляване в градският транспорт, водил си идеологичен спор с контролата, кафемашината се е счупила точно пред теб, получаваш мил девелопърски коментар от типа "поздрави майка си от мен" и за капак на всичко те питат кога плана ще е на 95%. Но ние QA-сме бойни еденици, които не се предават лесно. С ледено хладнокръвие посрещаме несгодите и с несломим оптимизъм се гмуркаме в ежедневието...
Пази боже Dev-а, че само да го докопам...
Замислих се за качеството на кода и за това как винаги обвиняват QAте, че вдигат много шум за нищо. От определен ъгъл това може би не е напълно погрешно тъй като кода, който се тества нищо не струва. Така погледнато наистина шумът се вдига за едно нищо и никакво нищо. Ако продължа процесът на замисляне това нищо ще се 'фиксне' с друго нищо, което ще отговори напълно на критериите за бъг. Защо тогава не оставим частично работещото нищо, вместо да увеличим коефициента на вредно действие на фикса, реализирайки напълно функциониращ бъг?
След това започва един спор дали всъщност бъгът е бъг или това е един усавършенстван фикс, предоставяйки на потребителя неподозирани и ненужни функционалности. На което пак може би може да се погледне позитивно, защото кой ще отрече вредата на рутината? Друго си е както си работиш изведнъж всичко да спре да работи - действа освежаващо осъзнаването на факта, че май си забравил да запазиш промените, които си правил последните 4 часа. Колко нови идеи може да внесе в трудовият процес индивидуалната формулировка на дадена фунционалност, която програмата може да ти предложи? Неподозираните възможности на изкуственият интелект създаден в процесът на 'съвместното разбирателство' между QA и Dev са безкрайно много. Малко хора са наясно какво количество нерви са нужни за вкарването на програма и Dev в правия път. Нищо чудно, че при постъпване на работа се изисква свидетелство от психодиспансерът и за съдимост. Представете си след тежка нощ, изпълнена с кошмарно очакване на сутрешният фикс, след като си се борил за оцеляване в градският транспорт, водил си идеологичен спор с контролата, кафемашината се е счупила точно пред теб, получаваш мил девелопърски коментар от типа "поздрави майка си от мен" и за капак на всичко те питат кога плана ще е на 95%. Но ние QA-сме бойни еденици, които не се предават лесно. С ледено хладнокръвие посрещаме несгодите и с несломим оптимизъм се гмуркаме в ежедневието...
Пази боже Dev-а, че само да го докопам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар